Моя мила София,

колко си красива ти.

С мъдрост даряваш ни опора.

Град, който никога не спи.

 

Как трябваше да си отида,

за да видя твоята красота.

Клепачи плътно да затворя

и да прогледне моята душа.

 

Питат гласове различни,

не ти ли вътрешно тежи,

посоки другаде да търсиш,

далеч от родните земи?

 

Но как да обясня проклятие?

Очите виждат само грешки.

Любовта към теб се крие,

в пътищата неведоми човешки.

 

Години трябваше да бягам,

опитвайки парчета да сглобя.

И едва навън намерих сила

по родния път да завървя.

 

Той води ме в безвремие

и не знам кога ще ме завърне.

Но щом корени усещам вече,

сърце никога не ще посърне.

 

Не ми е нужно там да съм за постоянно.

В тази столица на векове.

Златна кръв чертае моите вени.

Аз идвам от родина на царе.

 

И ако трябва ще стоя далеч

и с критика не ще те поругая.

Ти си злато, моя мила София.

Дълго ми отне да осъзная.

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *